DVB-T

DVB-T (на английски: Digital Video Broadcasting-Terrestrial – Цифрово видео излъчване – наземно) е стандарт, дефиниран от европейския консорциум DVB ^[1]. Той определя изискванията за наземно цифрово излъчване на телевизионни програми. Първата версия на стандарта е публикувана през 1997 г., а първото излъчване по този стандарт е осъществено във Великобритания през 1998 г. Основната същност на DVB-T стандарта е, че няколко телевизионни програми се разпространяват едновременно в един комплексен цифров информационно-програмен пакет – мултиплекс.

Стандартът DVB-T е сертифициран и публикуван от Европейския институт за стандартизация в далекосъобщенията (ETSI) под номер EN 300 744. Допълнително в техническата спецификация ETSI TS 101 154 относно използването на видео- и аудиокодирането в радиоразпръскването са публикувани детайлните технически параметри на двете методики за кодиране на транспортния поток: по-старата MPEG-2 и съвременната H.264/MPEG-4 AVC.

Технологията DVB-T позволява многократно увеличаване на броя на излъчваните програми, както и приемането на HDTV картина. Наземното цифрово телевизионно радиоразпръскване осигурява телевизионни програми с по-високо качество на картината и звука. Освен това дава възможност и за допълнителни услуги, включително аудио описание, аудио субтитри, специализирани субтитри и жестомимичен език за хората с увреждания ^[2].

Стандартът DVB-T се използва се в различни европейски, азиатски и африкански страни, също и в Австралия, като стандарт за наземно цифрово телевизионно радиоразпръскване. В различните европейски страни се срещат и други съкращения, например във Великобритания и Ирландия системата се нарича „Digital Terrestrial Television“ (DTT) или „Pay-TV“/„Freeview“, в зависимост от това дали се плаща или не, в Испания – „Televisión Digital Terrestre (TDT)“, във Франция „Télévision Numérique Terrestre (TNT)“ и т.н.

Във всички страни, където се използва, стандартът DVB-T постепенно се заменя с усъвършенствания стандарт от второ поколение DVB-T2.